Зеленото дърво Трябваше ли да съжаляваме, че в нашите

Зеленото дърво

Трябваше ли да съжаляваме, че в нашите гори няма зелено дърво?… Баща ми споделяше, че няма за какво да се съжалява, а ще би трябвало да се отиде в планините да се донесе оттова едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да свърши цялата работа. „ Също като фазаните ли? “ – питахме ние. „ Също като фазаните “ – казваше татко ми.

По това време в нашите гори разселиха фазани и тъй като тази птица била царска, то и нашите гори щели да станат царски съгласно думите на лесничея. Селяните незабавно избиха фазаните и цяло лято носиха върху шапките си фазанови пера за своя огромна чест. Те питаха лесничея: „ А лъвове няма ли да разселвате? “ „ Защо лъвове! “ – не разбираше лесничеят. „ Че да изядат и нас, и вас “ – казваха селяните. Един академик селяндур изясни тогава, че даже и да разселят лъвове в нашите гори, то те няма да могат да живеят, тъй като през зимата лъвът би трябвало да си изкопае дупка и да се прибере в нея на топло, а лъвът не умее да копае дупки. Така ние разбрахме, че в никакъв случай в нашите гори няма да реват лъвове или да се разхождат добродушно като крави, излезли на паша по поляните.

Същото си го мислехме и за зеленото дърво, въпреки че татко ми твърдеше, че по-просто от това нямало. Вероятно и вие сте забелязали, че това, което за децата е комплицирано, за възрастните е постоянно просто; както и противоположното. Но дано не се отклоняваме, а да продължим нататък.

На нас ни правеше изключително мощно усещане по какъв начин едно дърво може да си е постоянно зелено. През есента листата на дърветата окапваха и нашите гори потъваха до колене в шума. Нощем и скрито в шумата никнеха гъби. Нощем и скрито в шумата се окопаваха костенурки; те имаха големи къщи, само че отново се бояха от зимата. Червеникавата четина на вълка посивя — една заран ние едвам можахме да го отличим на хълма измежду блуждаещите изпарения на горите. Дърветата потъмняха, ветровете се лутаха сред тях, нещо шушнеха, само че никой не им обръщаше внимание, тъй като чакаха зимата.

Зимата към този момент клечеше върху покрива на планините. Ние си мислехме, че тя несъмнено си вика в този момент: „ Да сляза ли – да не сляза ли?… Май че ще би трябвало да сляза. “ Щом пристигна зимата, нашата е лесна – сядай на шейната и се спускай!

Но си мислехме и за зеленото дърво. Ами в случай че една заран забележим в горите вместо зима самото зелено дърво, слязло от планините нощем и скрито! Сигурно ще бъде хубаво като починалите приказки от студеното огнище на баба. (Няма я баба!) Ако това зелено дърво изникне в горите, то в близост всичко ще се извърши с птици и в случай че няма къде да свиват гнездата, в самото зелено дърво ще ги свият – гнездо до гнездо (и птица до птица); какво мътене ще стартира на птичета! Какво знамение ще бъде, по кое време птичетата надникнат и видят бялата пустота на зимата и лисицата, която върви и с опашка прикрива дирите си!…

Ами пойни птици ще има ли? Как няма да има! Щом видят зеленото дърво, и незабавно ще кацнат на него. Птичето е малко и главата му е дребна, само че то си има задоволително разум, с цел да разбере тая работа. Така споделяше татко ми и на нас, даже и да не вярвахме на всичко, ни се щеше да е по този начин.

Ето какъв брой доста ни вълнуваше зеленото дърво в ония години и какъв брой доста съжалявахме, че го няма в нашите гори, макар успокояването на татко ми, че няма за какво да се съжалява, а ще би трябвало да се отиде в планините, да се донесе оттова едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да се свърши цялата работа. „ Също като фазаните ли? “ – питахме ние и така нататък, както казахме още в самото начало.

Един ден татко ми отиде в планините по своя си работа и донесе оттова зелено дърво. Засади го на една доста хубава поляна. Зеленото дърво стоеше настръхнало като таралежче, като че ли се ежеше на цялата гора, беше същинско зверче и бодеше, щом някой се опиташе да го пипне. „ Диво е – каза татко ми, – но ние ще го опитомим!… “ Беше напролет, костенурките излязоха на открито, започнаха да разхождат значимо огромните си къщи по поляната, вълкът още веднъж си смени козината, а дърветата почнаха да зеленеят.

Една заран отидохме на поляната да забележим нашето зелено дърво. Него го нямаше. На мястото му стърчеше едно сухо стъбълце, пожълтяло и грозно — приличаше на магарешки трън. „ Няма да имаме ние зелено дърво! “ – казахме на татко ми. „ Сигурно е било чурук “ – каза той. Не знаехме какво е чурук и той ни изясни, че било турска дума, нали сме били под турско иго, доста думи останали за приложимост, затуй езикът ни още миришел на турчин. Но това нямало никакво значение и нямало за какво да съжаляваме — ще отидем отново в планината и ще донесем оттова още едно зелено дърво. Ако би трябвало, нагоре с краката ще го обърнем, само че отново ще го опитомим.

На идната година татко ми още веднъж донесе от планините едно зелено дърво, доста по-голямо от първото, и още веднъж го посади на поляната. Туй мисля, че беше през март – наоколо нямаше никаква зеленина, – докато татко ми копаеше яма за засаждането, на земята й тракаха зъбите от мраз. Няколко дни по-късно костенурките наклякаха на припек пред своите къщи и заразглеждаха любопитно зеленото дърво.

Ние към този момент бяхме напълно сигурни, че в този момент нашите гори ще си имат зелено дърво, и си представяхме по какъв начин хубаво ще стои то през късната есен и през зимата и какъв брой хубаво си е в действителност, когато зелените дървета са опитомени.

Но очакванията ни изсъхнаха и пожълтяха като магарешки трън, тъй като един ден вместо зеленото дърво видяхме на поляната пожълтяло и грозно стъбълце. То не изиска да се опитоми, това диво дърво, и нямаше визия какъв брой доста съжалявахме за него и какъв брой потребно ни бе едно същинско зелено дърво през есента и зимата.

Можехме ли да не съжаляваме, че в нашите гори няма най-малко едно зелено дърво!… Баща ми сподели още веднъж, че няма за какво да се съжалява, а ще би трябвало отново да се отиде в планините, да се донесе оттова едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да се свърши цялата работа. „ Също като фазаните ли? “ – попитахме ние и така нататък, както казахме още в самото начало.

Баща ми е чудноват човек – щом си науми нещо, и незабавно го прави. Едва дочака стоплянето на времето, отиде в планините и донесе оттова ново зелено дърво. То бе така диво и така доста настръхнало, че ние стояхме на уважително разстояние от боязън да не скочи върху някого. „ Туй зелено дърво на желязо да го посадя, отново ще пусне корени! – каза татко ми. – Над главата му ще мътят орли! “

Вълкът смени козината си, костенурките насядаха пред къщите на припек, нашите гори измъкнаха соковете от корените и се покриха със зелени облаци. И когато всичко стана зелено, същинското зелено дърво, донесено от огромните планини, изсъхна. Ученият селяндур, за който загатнах първоначално и който в действителност знаеше доста освен за лъвовете, ами и за зеленото дърво, сподели, че ние в никакъв случай няма да го опитомим, тъй като е диво.

Но татко ми беше обезверен човек, той в никакъв случай не се отчайваше и всяка пролет засаждаше в нашите гори по едно зелено дърво, донесено от планините. „ Та ти не знаеш ли – питаха го селяните, – че няма да успееш да засадиш зелено дърво? “ „ Знам “ – казваше татко ми. „ Ами тогава за какво всяка година садиш зелено дърво? “ „ Ами какво друго да върша? “ – питаше на собствен ред татко ми. И ви споделям самата истина, че те нищо не можеха да му отговорят. Можеш ли да кажеш някому да не засажда зеленото дърво, когато то е неговата вяра!

И така в този момент аз сея всяка година по едно зелено дърво в нашите гори, въпреки че то всяка година изсъхва. Аз си зная, че един ден в нашите гори в действителност ще има зелено дърво в най-късната есен и в най-лютата зима и че щом се затопли, костенурките ще излязат пред къщите и ще си прехапят езиците от изненада.

От: „ Свирепо въодушевление “, Йордан Радичков, изд. „ Христо Ботев “, София, 1992 година
Снимка: Йордан Радичков (1929-2004); Личен списък, dictionarylit-bg.eu